Иван Гранитски: Перото на Захарий Стоянов е безжалостно и заредено с експлозивна мощ
член-кор. проф. доктор Иван Гранитски
ЕЗИКЪТ НА ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ
Няма в историята на българската възрожденска публицистика и журналистика толкоз гневен и огнен полемист като Захарий Стоянов. Но в случай че в интервала на вестник „ Борба “ доминират тържествените, надали не литаврените ударения (като предусещане за идната победа – великото дело на съединението на двете Българии), то във вестник „ Свобода “ Летописецът развихря такава гневна дискусия против някои от довчерашните си съпартийци (например Петко Каравелов, Петко Славейков, Васил Радославов, Тодор Иванчов и пр.), че фактически се удостоверява оценката на Иван Вазов: „ … прозата на Захарий доби мирис на кланица “.
Ако деликатно прочетем публикациите, филипиките, пародиите, антрефилетата, фейлетоните, памфлетите и дописките на З. Стоянов, оповестени от февруари 1888 до август 1889 година съвсем извънредно във в. „ Свобода “ ще ни порази изключителното благосъстояние на неговия език, завладяващата сила на словото му. Летописецът буйно спори с вестник „ Народни права “ и с неговите редактори Васил Радославов и Тодор Иванчов. Газетата е опозиционно настроена на държавното управление на Стефан Стамболов след разцеплението на Либералната партия. З. Стоянов го назовава парцалче, дрипел, мюзевирско вестниче. В хода на безжалостната си дискусия Летописецът стига до извода, че в България тогава има единствено две същински партии – българска и московска. Под българска, защитаваща изконните национални ползи, има поради групата към Стефан Стамболов, която е в ръководството, а под московска – съратниците на Петко Каравелов, Петко Славейков и Васил Радославов.
Публицистиката на Захарий Стоянов, във вестник „ Свобода “, най-категорично опровергава мита за полуграмотния медвенски пастир Джендо. В десетки публикации и антрефилета нашият създател разпростира своите разбори, отдадени на развиването на политическите и публичните процеси и битки в Европа, Русия и на Балканите. Често пъти проникновеният коментар е комбиниран с фантастични иронични паралели сред дейците на френската гражданска война от 1789–1795 година и нашенските политически чапкъни и техните дейности през 1887–1888 година Перото на Захарий е безжалостно и заредено с избухлива мощност. В няколко антрефилета Алеко Константинов е отвеян с опакото на ръката. За Петко Каравелов Захарий задава риторичния въпрос – дали тоя човек не би заклал самичък с ръката своето си дете, без да му мигне окото. Той го назовава черният, съдбовният човек за България. Невероятна е изобретателността на З. Стоянов в намирането на ярки и оскърбителни съпоставения, взети напряко от националните приказва. Опонентите са определяни като обърнати шкембета, доргуни, аздисани келемета, помии с помии, вампири и караконджевци, плашила и гевендии, кятипини и московски подлоги, гладни мюзевири, дребни низки и оскъдни гарги, жаби, които крякат от своите блата, какавани, плашливи катеринца, кречетала и прочие, и прочие
Чудовищните хиперболизации се развиват каскадно и неудържимо – за съратниците на П. Каравелов Летописецът споделя, че ще влязат в бъдещото ръководство на страната, когато биволите засвирят с кавали. Петко Каравелов е именуван ту нощна птица, ту огурсузин, ту хиена (мелез сред хиена и човек). Съмишлениците му са назовавани вагабонтчета и плашливи катеричета, гневни кучета, изпъдени от София и загнездили се в Букурещ, Атина, Белград и Цариград; красти и шуги, болни от заболяването сухоежбина, смесена с гнет, и прочие, и прочие невероятни образни пародийни структури, които демонстрират съгласно полемиста превращенията и партизанските салтоморталета на политическия съперник и неговите съидейници. Ето един сладкодумен откъс от публикацията „ Наши работи “:
„ Такъв е П. Каравелов. Ние казахме веднъж, че е въпрос, в случай че се направи над неговото създание разбор, дали няма той да излези на половина човек, на половина куче. Поддържаме и в този момент своето подозрение. Разбира се, че всичко това го прави тая Хиена с избрани цели. За да бъде той пръв в България, вечно министър председател, средствата му са безразлични. Нека приказва предишното му. С едно негово писмо до починалия му брат Любена, оповестено в Свобода, ние видяхме, че той е подобен кьорав консерватор, щото се бои и от думата единение. В 1879 година той се бори в Търново за радикална конституция; в 1881–1886 година той издава вестник срещу съветските замисли, няма за него по-лошо нещо за България, в сравнение с публична Русия. От 1886 година даже и до момента, противното: тая същата Русия е ангел пазител за него. Защо и какво – това е познато единствено на индивида, който има нерви от тетива. В 1884 година той полюля страната от основите ѝ, дордето съумя с шарлатанията си да убие Д[раган] Цанкова, че нарушил конституцията. Сега той върви с Цанкова ръка на разположение, в нищо не отстъпва от неговата стратегия: продаванието на България на московците. “
Захарий Стоянов не може да понесе изврътливостта на политическите си съперници, тяхното конформистко приспособяване съгласно внезапно изменящата се социална обстановка, тяхната променчивост, която води в последна сметка до продаването на висшите национални идеали и цели. За Летописеца на българските въстания над всичко би трябвало да бъде отбраната на отечественото достолепие. Неслучайно в неговите филипики, памфлети, антрефилета и публикации непрекъснато се опълчва моралният героизъм и саможертвата на поборниците за национално избавление против демагогията и партизанските боричкания на довчерашните му приятели и политически съратници.
Вестниците на съперниците пък нашият създател, както към този момент споменахме, квалифицира като парцалчета, дрипелчета, мюзевирски вестничета, полицейска и бухалска преса, изврътливи и продажни газети и прочие, и прочие Освен скандално острите, въздействащи като удар с чук антрефилета, памфлети и пародии навремени З. Стоянов помества и публикации, в които разпростира стратегически по своята проницателност разбори, отдадени на приноса на Васил Левски, Любен Каравелов, Георги Раковски и Христо Ботев за образуване на задачите и дълготрайните задания пред българското общество след извоюването на неговата независимост. След като акцентира заплахата освободителите да изкористят нашето избавление, Захарий Стоянов канонизира апостолите и поборниците за национална самостоятелност, идеализира ги, а политическите си съперници сатанизира, дискредитира, пародира, окарикатурява. Той прогласява:
„ Патриотизъм без риск не става, впрочем, венците на шампионата зели ония от тия български партии, които пипнаха работата най-отблизо, които не забиколиха, само че удариха през пръсти, които бяха най-близо до идеала, които с отворено лице стъпиха на неприятелския площад и му хвърлиха ръкавица. По тая причина на Раковски, на Левски, на Хаджи Димитра, на Ботйова, Л[юбен] Каравелова и доста други падна венецът на геройството в нашата нова история. Далеч сме да утвърдявами, че останалите, които не умряха като тях и които не вървяха по тоя самоуверен път, не са били патриоти и не желаяли положителното на своя народ. Думата ни е да потвърдим, че е мъжество, че е прочут героизъм за един народ или за обособени негови синове, когато той или те се опълчат на живот или гибел срещу оногова, който се смята за душманин национален. Колкото е тоя последният по-силен, толкоз геройството е по-велико. “
Като сияйна пътеводна звезда Захарий акцентира приноса на Васил Левски, Христо Ботев, Георги Раковски, Любен Каравелов и на героите от Априлското въстание, пожертвали живота си за по този начин лелеяното избавление. Предпочитаният полемичен прийом при одобряването на непоклатимите полезности и отхвърлянето на демагогията и конформистичните салтоморталета за Захарий Стоянов е правилото на антитезата: добро–зло, светлина–мрак, възвишено–мерзко, достойно–недостойно, подло–героично и прочие От такава позиция стават обясними жестоката ненавист на Захарий, когато демаскира политическите си съперници, и неудържимият му екстаз, когато възхвалява героите и поборниците.
Летописецът е прекомерно пореден в своите разсъждения. От публикация в публикация той развива вижданията си за хода на публичните процеси, като над всичко слага както постоянно висшите ползи на Отечеството. Затова е толкоз безсърдечен и недопечен в полемиката си против Петко Каравелов, който има един облик във вестник „ Независимост “ и напълно различен във вестник „ Търновска конституция “. Захарий е погнусен от политическите шарлатании на П. Каравелов: „ Ние нямаме в този момент опция да цитираме нищо от Незав[исимост], а бихме посочили на читателите до каква степен е самозванец П. Каравелов либералът в Незав[исимост] и П. Каравелов изменникът в Т[ърновска] к[онституция]. Но що ни би трябвало? Читателите ще да ни повярват, че ние живяхме с него в един дом, бяхме помощник на вестника, помним и знаем сичко. Ние отидохме в редакцията на вестника, когато бяхме написали към този момент брошурата Искендер бей, тая листовка, в която съветският монарх е воин. Няма потребност да описваме, че П. Каравелов русофилът с телеграма ни вика в Пловдив, а на станцията ни срещна тържествено. Подир няколко деня отидохме дружно при книжаря Д. Манчев, който П. Каравелов моли да препечати Искендер бея като листовка потребна. Манчев се съгласи да ни заплати за второто издание 25 лири, за което Каравелов му благодари. П. Каравелов подобен православен московец, а ние обезверен гонител на съветското тиранско държавно управление, какъвто сме си и през днешния ден, тоя Петко Каравелов ни повика в къщата си, гдето спахме четире месеца в една стая! Олеле мале, да се научат за това в Киев! Когато ние пишехме за Незав[исимост] в кабинета на П. Каравелов, той стоеше над главата ни и непрекъснато мърмореше: „ Русите, русите – на тях би трябвало да се стреля, Батенберг е елементарно “. А когато се канеше да пристигна в Княжеството, една неделя писа едно писмо и един месец говореше: „ Кой, аз ли? Аз ще напиша писмо до княза, до Начевича и прочие, тъй като са българи, българско държавно управление изображават. А до Соболева – в никакъв случай. Аз го не оприличавам за нищо. Той е принудително и беззаконно дошел в България “. Ами ти, безсъвестний П. Каравелов, помниш ли, като върви в един град вън от границата да правиш условия с нихилистите за общи дейности? Да им кажа ли адреса, който ти аз дадох? “
Нека още веднъж напомним, че Захарий Стоянов даже и в най-жлъчната си дискусия постоянно е диференциран и пореден. Той е безмилостен към съветското имперско държавно управление и неговите емисари в България, както и към българските им подгласници, само че се отнася с почитание и обич към съветския народ и към духовния хайлайф на Русия. Десетки пъти той акцентира, че има две Русии – едната е на Александър III, Катков, Греч, Булгарин, Каулбарс и коронованите нихилисти, а другата е Русия на духа, просвещението и свободолюбието, чиито представители са революционните демократи Херцен, Чернишевски, Белински, Добролюбов, както и великите писатели хуманисти Пушкин, Гогол, Салтиков-Шчедрин… В полемиката най-вече против Петко Каравелов и неговите съратници, които се отделят от стамболовистите, Захарий е неслучайно толкоз изострен и праволинеен. Езикът му жили и дамгосва със страшна мощ. Нему са противни най-вече ренегатството, отстъплението от благородните хрумвания, които са движили в своята активност и възрожденските дейци, и поборниците за национално избавление, чиято традиция и родолюбиви завещания той праволинейно следва.
„ Криви си хиенските уста още той да твърди, че не бил срещу съветския народ, в Незав[исимост], а единствено срещу оная част от нейната политика, която се касаяла по нашите работи. Ами ние през днешния ден срещу какво сме? Не е ли безбожно да ратуваме срещу тоя съветски народ, който е стадо добитък на тиранското държавно управление? Не сме ли срещу тая политика на съветското държавно управление, което ни краде държавните глави и ни изпраща вагабонти в страната? Кой се е обаждал да подлага на критика руската политика в Ташкен, в Берлин или наредбите ѝ в Сахалин и Сибир? Ако в миналото сме правили това, то е било наша свята служба да осветлим народа, за който пишем, да знае що за цвете е оная страшна страна, която желае да ни влезе в къщата. И забележете, че ние единствено държавното управление съветско, единствено 3–4 души атакуваме, единствено срещу тях сме. “
Летописецът за кой ли следващ път неслучайно натъртва, че полемиката му е единствено против съветското държавно управление, единствено против три-четирима души. Руския народ, който е пленен, той жалее, на него той съчувства от цялата си душа и сърце.
„ Що от това? Нито ни е в чеп, нито ни е в ръкав това непознато и неприятелско държавно управление. Ако е виновност, че нападаш едно непознато държавно управление, което пада на 25 години веднъж, което не камара избира, само че Бог, святи Петър и силата, то Хиената самичък себе си би трябвало да признае за максимален негодяй, че атакува своето, българското държавно управление, под сянката на което живее. За честните хора би трябвало да бъде горделивост, че който атакува и е срещу съветското държавно управление, той спомага на 100 милиона поробени братия. “
Любопитно е, че някои от полемиките на Захарий освен не са изгубили своята новост, само че и звучат по този начин модерно, като че ли създателят следи днешната (началото на ХХI век) политическа дисхармония в България, същата непоследователност, същата изврътливост, същата измама. Ето един откъс, който ни убеждава, че и тогава, и през днешния ден псевдоинтелигентните, самооблъщаващите се като красиви, умни и хайлайф на нацията в действителност са люде с долен и мръсен морал, хора, подвластни на двойните стандарти и мислещи единствено за своята кариера, чудовищната си лакомия и ненаситния си тулум:
„ Надали остана едно средство не опитано, едно оръжие не използвано от „ интелигентните “ гладници срещу реда и тишината в страната, срещу триумфа на нашето национално дело. Всички нечисти средства изпитаха те в своята битка, нека се разслаби държавното управление, нека вдъхнат съмнение и противоречие, нека то най-сетне падне. И за какво тая битка?, ще да попитат мнозина. Защо сме съпротива, ще да отговорят интелигентните келеши. Повече нищо. На съображение на основаното към този момент мнение, повече в Европа, несъмнено, че опозицията е положително за страната и за самото държавно управление, рецензията не отива по-надалеч, а мюзевирите, шпионите и шарлатанствующите засегнати и изпъдени от министерство и всякакви служби чиновничета, настояват и се перят, че са съпротива, срещу държавното управление са момците, срещу полицията, не са лакеи към палата, ненавиждат тия работи, с народа са, неговите рани мият! Трябва ли да приказваме, че всичко това е заето и папагалски глътнато от непознатите нации, истории и условия, които на иглен връх не дават отговор на нашите софийски; че да изправиш наш Тодора и другаря му Манол Ненова при водителите на опозициите във Франция и Англия, той ще да остане при тях елементарен клоун и сойтария, с лисича опашка на главата. “
Днешните покварени политически нрави поразително ни припомнят процесите, които по този начин възмущават и погнусяват Захарий Стоянов преди повече от век. Удивителна е освен повторяемостта, деградиращите трендове, само че и изчерпването на концепциите и на позитивната сила в обособените партии. И тогава, и в този момент сме очевидци на безпринципно роене на политически обединения, на недодялан и безсрамен кариеристичен туризъм на обособени депутати от една в друга партия, освен това без да изпитват ни минимум скрупули от демонстрирания обществен маскарлък. Но да продължим с този изумителен откъс:
„ Същото можем да кажем и на оня преклонен даскалец и моабетчия ерифин от същия град, Войников, който си е разрешил да вика „ долу “ на военния министър, когато тоя последният е правил смотр. И той загатва за конституция, и той не пие друга вода. А крачиталото на в. Напред, Г. Кърджиев, цял-целниничек страдалец: сред двама солдати стоял, като му се гледал процесът. Буланже и нищо повече. Но каква безнравствена гад! От щикове се оплаква и си дава гърбенцето на съветските татаро-монголи, страната на които извънредно на щикове се крепи. Осъдили го на 5 месеца за публикацията, в която категорически пишаше, че Н[егово] Ц[арско] Височество си отива из България. Ни дума, ни мозъка, ни слово за опрощение, че тая публикация била написана по простъпка, че той се кае за нея, че сведенията му били криви и прочие, и прочие Нищо. Това демонстрира, че съветското шпионче умишлено е писало единствено и единствено мятежи да възпроизвежда. За сходни красти законът за печата е нула. Техните пръстенца по други по-строг метод тряба да се пребиват; те издават вестници не за изгода, не за публично мнение, само че за кефа и угодата на московските идиоти. Малко му е пет месеца. Затвори го без период с това изискване: дордето княз Фердинанд стои в България, и то да лежи в пандиза, като му оповестява всяка утрин смотрителят – князът е още тука. Щом си замине той, тогава го освободи. “
Не можем да не създадем тук едно значително и доста подходящо съпоставяне сред разбирането на Захарий Стоянов за ролята, стратегическото значение и дилемите на българската публицистика и журналистика и позицията на Хр. Ботев от популярната му публикация „ Длъжностите на писателите и публицистите “. Летописецът продължава и развива след Освобождението кардиналните хрумвания на Любен Каравелов и Христо Ботев, както и практиката на вестниците „ Свобода “ и „ Независимост “, „ Знаме “, „ Дума на българските емигранти “, „ Свободна България “. Той упорства да се съблюдава освен настоящият тогава закон за печата, само че, което е по-важно, да се следват моралистичните обичаи, служението на истината и безкомпромисността в огненото слово на Георги Раковски, Любен Каравелов и Христо Ботев.
Често пъти Захарий Стоянов разяснява освен българските работи, само че и разприте, крамолите и словесните безчинства и в непознати издания (предимно съветски вестници), с цел да извлече нужните му паралели с нашенските газети.
„ Разпра има тия дни сред съветските окаяни вестници: Н[овое] время и Новости, кой от тях е повече еврейски. За Новости не може да бъде и дума, тъй като той е от главата до краката иерусалимски жител. Но тоя последният дава отговор заплатен на Н[овое] время и от който става очевидно, че:
На основния редактор на Н[овое] в[ремя], Суворин, децата му ги учи евреинът Розенблюм; на втория редактор, Буренин, щерка му неотдавна се оженила за евреина Гюнтер; Дияков, отново редактор, женен за еврейка; сътрудникът на политическата част на Н[овое] в[ремя] е евреин, на име Хей; редакторът на икономическия отдел Скалковски оженил сестра си за евреин; на хрониката на Н[овое] в[ремя] е Холдещейн – евреин; репортерът Готберг – евреин; парижкият сътрудник Яковлеев – отново евр[еин]; кореспондентинът от „ славянските земи “ Вахтел, също; референтът на мед[ицинския] отдел Майзел, също; музикалният рецензент Баскин, също; Адел, по финансовата част, също; Мински (поет), Венгеров, Кулешер, Леванда и пр. – чисто евреи. Ами кой е русин? – Гирс, отговаряме ние. Ама хубаво славянство де. Поплювковците с поплювковци, нас още ще отърват от еврейството. Препоръчаме тоя лист на чистия славянин и православен П. Каравелов. “
Отново виждаме по какъв начин Захарий Стоянов иронизира и пародира двойния стандарт, безпринципната позиция, вагабонтските салтоморталета, които движат и стимулират политическите му съперници. Още повече когато става дума за заиграване с благородната и възвишена концепция на православието и на панславянството, неведнъж демагогски защитавани, а в действителност отричани и компрометирани от същите тези политически гьозбояджии.
Важно е да се подчертае, че остротата на полемиката, язвителният, а от време на време и пределно злобен език на Захарий постоянно имат своите съдържателни учредения. С оръжията на сатирата, пародията, гротеската и словесната подигравка З. Стоянов освен развива своите възгледи за политическата битка, само че и демаскира зависимостта на своите съперници от непознати ползи и от безнравствени дела. Той е освен най-хубавият хронист и летописец на българските въстания, освен най-яркият биограф на Христо Ботев, Любен Каравелов, Васил Левски, само че и най-верният и надарен почитател на публицистичното завещание на Георги Раковски, Любен Каравелов и Христо Ботев. Затова, както заслужено отбелязва проф. Георги Боршуков:
„ Историята, тая учителка, която дава скъпи уроци, като изяснява и осветлява събитията, обстоятелствата, дейностите на историческите персони, несъмнено ще изтъкне позитивното и в публицистичното дело на Захарий Стоянов, това, което е витално в неговата публицистика и журналистика. Тя ще уточни негативното и ще го жигосах. И от него даже могат да се извлекат поучения: че журналистът и публицистът би трябвало да остане правилен на идеалите си, на народа си и да не се откъсва като Антей от майката земя. И най-после тя ще направи баланс сред черното и бялото, позитивното и негативното. Историята ще признае, че грешките и увлеченията на З. Стоянов, които в този момент е невероятно да се повтарят, са доста по-незначителни спрямо цялостния му родолюбив принос в българската литература и журналистика. А народът – читателите, които и в този момент се увличат от творчеството му, – ще го сложи на мястото, което заслужава, на пиедестала сред другите свои огромни синове. “
За 10 години деен креативен живот Летописецът на българските въстания Захарий Стоянов основава поразително по своя размер, дълбочина и бляскавост литературно и публицистично творчество. Той е един от основателите на модерния български език, един от конструкторите на духовната галактика на българина след Освобождението. А блестящите му публикации, антрефилета, памфлети и инвективи, писани през интервала 1886–1889 година, ни го разкриват като най-силния и ослепителен български журналист и анализатор, след Любен Каравелов и Христо Ботев, на разноликите публични процеси в България, на Балканите и в Европа в едно прекомерно смутно и размирно време.
Заредената с вътрешен огън журналистика на хрониста на националноосвободителните битки, на този безподобен занаятчия на българския език, и през днешния ден дава морални ориентири пред актуалното българско общество.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
ЕЗИКЪТ НА ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ
Няма в историята на българската възрожденска публицистика и журналистика толкоз гневен и огнен полемист като Захарий Стоянов. Но в случай че в интервала на вестник „ Борба “ доминират тържествените, надали не литаврените ударения (като предусещане за идната победа – великото дело на съединението на двете Българии), то във вестник „ Свобода “ Летописецът развихря такава гневна дискусия против някои от довчерашните си съпартийци (например Петко Каравелов, Петко Славейков, Васил Радославов, Тодор Иванчов и пр.), че фактически се удостоверява оценката на Иван Вазов: „ … прозата на Захарий доби мирис на кланица “.
Ако деликатно прочетем публикациите, филипиките, пародиите, антрефилетата, фейлетоните, памфлетите и дописките на З. Стоянов, оповестени от февруари 1888 до август 1889 година съвсем извънредно във в. „ Свобода “ ще ни порази изключителното благосъстояние на неговия език, завладяващата сила на словото му. Летописецът буйно спори с вестник „ Народни права “ и с неговите редактори Васил Радославов и Тодор Иванчов. Газетата е опозиционно настроена на държавното управление на Стефан Стамболов след разцеплението на Либералната партия. З. Стоянов го назовава парцалче, дрипел, мюзевирско вестниче. В хода на безжалостната си дискусия Летописецът стига до извода, че в България тогава има единствено две същински партии – българска и московска. Под българска, защитаваща изконните национални ползи, има поради групата към Стефан Стамболов, която е в ръководството, а под московска – съратниците на Петко Каравелов, Петко Славейков и Васил Радославов.
Публицистиката на Захарий Стоянов, във вестник „ Свобода “, най-категорично опровергава мита за полуграмотния медвенски пастир Джендо. В десетки публикации и антрефилета нашият създател разпростира своите разбори, отдадени на развиването на политическите и публичните процеси и битки в Европа, Русия и на Балканите. Често пъти проникновеният коментар е комбиниран с фантастични иронични паралели сред дейците на френската гражданска война от 1789–1795 година и нашенските политически чапкъни и техните дейности през 1887–1888 година Перото на Захарий е безжалостно и заредено с избухлива мощност. В няколко антрефилета Алеко Константинов е отвеян с опакото на ръката. За Петко Каравелов Захарий задава риторичния въпрос – дали тоя човек не би заклал самичък с ръката своето си дете, без да му мигне окото. Той го назовава черният, съдбовният човек за България. Невероятна е изобретателността на З. Стоянов в намирането на ярки и оскърбителни съпоставения, взети напряко от националните приказва. Опонентите са определяни като обърнати шкембета, доргуни, аздисани келемета, помии с помии, вампири и караконджевци, плашила и гевендии, кятипини и московски подлоги, гладни мюзевири, дребни низки и оскъдни гарги, жаби, които крякат от своите блата, какавани, плашливи катеринца, кречетала и прочие, и прочие
Чудовищните хиперболизации се развиват каскадно и неудържимо – за съратниците на П. Каравелов Летописецът споделя, че ще влязат в бъдещото ръководство на страната, когато биволите засвирят с кавали. Петко Каравелов е именуван ту нощна птица, ту огурсузин, ту хиена (мелез сред хиена и човек). Съмишлениците му са назовавани вагабонтчета и плашливи катеричета, гневни кучета, изпъдени от София и загнездили се в Букурещ, Атина, Белград и Цариград; красти и шуги, болни от заболяването сухоежбина, смесена с гнет, и прочие, и прочие невероятни образни пародийни структури, които демонстрират съгласно полемиста превращенията и партизанските салтоморталета на политическия съперник и неговите съидейници. Ето един сладкодумен откъс от публикацията „ Наши работи “:
„ Такъв е П. Каравелов. Ние казахме веднъж, че е въпрос, в случай че се направи над неговото създание разбор, дали няма той да излези на половина човек, на половина куче. Поддържаме и в този момент своето подозрение. Разбира се, че всичко това го прави тая Хиена с избрани цели. За да бъде той пръв в България, вечно министър председател, средствата му са безразлични. Нека приказва предишното му. С едно негово писмо до починалия му брат Любена, оповестено в Свобода, ние видяхме, че той е подобен кьорав консерватор, щото се бои и от думата единение. В 1879 година той се бори в Търново за радикална конституция; в 1881–1886 година той издава вестник срещу съветските замисли, няма за него по-лошо нещо за България, в сравнение с публична Русия. От 1886 година даже и до момента, противното: тая същата Русия е ангел пазител за него. Защо и какво – това е познато единствено на индивида, който има нерви от тетива. В 1884 година той полюля страната от основите ѝ, дордето съумя с шарлатанията си да убие Д[раган] Цанкова, че нарушил конституцията. Сега той върви с Цанкова ръка на разположение, в нищо не отстъпва от неговата стратегия: продаванието на България на московците. “
Захарий Стоянов не може да понесе изврътливостта на политическите си съперници, тяхното конформистко приспособяване съгласно внезапно изменящата се социална обстановка, тяхната променчивост, която води в последна сметка до продаването на висшите национални идеали и цели. За Летописеца на българските въстания над всичко би трябвало да бъде отбраната на отечественото достолепие. Неслучайно в неговите филипики, памфлети, антрефилета и публикации непрекъснато се опълчва моралният героизъм и саможертвата на поборниците за национално избавление против демагогията и партизанските боричкания на довчерашните му приятели и политически съратници.
Вестниците на съперниците пък нашият създател, както към този момент споменахме, квалифицира като парцалчета, дрипелчета, мюзевирски вестничета, полицейска и бухалска преса, изврътливи и продажни газети и прочие, и прочие Освен скандално острите, въздействащи като удар с чук антрефилета, памфлети и пародии навремени З. Стоянов помества и публикации, в които разпростира стратегически по своята проницателност разбори, отдадени на приноса на Васил Левски, Любен Каравелов, Георги Раковски и Христо Ботев за образуване на задачите и дълготрайните задания пред българското общество след извоюването на неговата независимост. След като акцентира заплахата освободителите да изкористят нашето избавление, Захарий Стоянов канонизира апостолите и поборниците за национална самостоятелност, идеализира ги, а политическите си съперници сатанизира, дискредитира, пародира, окарикатурява. Той прогласява:
„ Патриотизъм без риск не става, впрочем, венците на шампионата зели ония от тия български партии, които пипнаха работата най-отблизо, които не забиколиха, само че удариха през пръсти, които бяха най-близо до идеала, които с отворено лице стъпиха на неприятелския площад и му хвърлиха ръкавица. По тая причина на Раковски, на Левски, на Хаджи Димитра, на Ботйова, Л[юбен] Каравелова и доста други падна венецът на геройството в нашата нова история. Далеч сме да утвърдявами, че останалите, които не умряха като тях и които не вървяха по тоя самоуверен път, не са били патриоти и не желаяли положителното на своя народ. Думата ни е да потвърдим, че е мъжество, че е прочут героизъм за един народ или за обособени негови синове, когато той или те се опълчат на живот или гибел срещу оногова, който се смята за душманин национален. Колкото е тоя последният по-силен, толкоз геройството е по-велико. “
Като сияйна пътеводна звезда Захарий акцентира приноса на Васил Левски, Христо Ботев, Георги Раковски, Любен Каравелов и на героите от Априлското въстание, пожертвали живота си за по този начин лелеяното избавление. Предпочитаният полемичен прийом при одобряването на непоклатимите полезности и отхвърлянето на демагогията и конформистичните салтоморталета за Захарий Стоянов е правилото на антитезата: добро–зло, светлина–мрак, възвишено–мерзко, достойно–недостойно, подло–героично и прочие От такава позиция стават обясними жестоката ненавист на Захарий, когато демаскира политическите си съперници, и неудържимият му екстаз, когато възхвалява героите и поборниците.
Летописецът е прекомерно пореден в своите разсъждения. От публикация в публикация той развива вижданията си за хода на публичните процеси, като над всичко слага както постоянно висшите ползи на Отечеството. Затова е толкоз безсърдечен и недопечен в полемиката си против Петко Каравелов, който има един облик във вестник „ Независимост “ и напълно различен във вестник „ Търновска конституция “. Захарий е погнусен от политическите шарлатании на П. Каравелов: „ Ние нямаме в този момент опция да цитираме нищо от Незав[исимост], а бихме посочили на читателите до каква степен е самозванец П. Каравелов либералът в Незав[исимост] и П. Каравелов изменникът в Т[ърновска] к[онституция]. Но що ни би трябвало? Читателите ще да ни повярват, че ние живяхме с него в един дом, бяхме помощник на вестника, помним и знаем сичко. Ние отидохме в редакцията на вестника, когато бяхме написали към този момент брошурата Искендер бей, тая листовка, в която съветският монарх е воин. Няма потребност да описваме, че П. Каравелов русофилът с телеграма ни вика в Пловдив, а на станцията ни срещна тържествено. Подир няколко деня отидохме дружно при книжаря Д. Манчев, който П. Каравелов моли да препечати Искендер бея като листовка потребна. Манчев се съгласи да ни заплати за второто издание 25 лири, за което Каравелов му благодари. П. Каравелов подобен православен московец, а ние обезверен гонител на съветското тиранско държавно управление, какъвто сме си и през днешния ден, тоя Петко Каравелов ни повика в къщата си, гдето спахме четире месеца в една стая! Олеле мале, да се научат за това в Киев! Когато ние пишехме за Незав[исимост] в кабинета на П. Каравелов, той стоеше над главата ни и непрекъснато мърмореше: „ Русите, русите – на тях би трябвало да се стреля, Батенберг е елементарно “. А когато се канеше да пристигна в Княжеството, една неделя писа едно писмо и един месец говореше: „ Кой, аз ли? Аз ще напиша писмо до княза, до Начевича и прочие, тъй като са българи, българско държавно управление изображават. А до Соболева – в никакъв случай. Аз го не оприличавам за нищо. Той е принудително и беззаконно дошел в България “. Ами ти, безсъвестний П. Каравелов, помниш ли, като върви в един град вън от границата да правиш условия с нихилистите за общи дейности? Да им кажа ли адреса, който ти аз дадох? “
Нека още веднъж напомним, че Захарий Стоянов даже и в най-жлъчната си дискусия постоянно е диференциран и пореден. Той е безмилостен към съветското имперско държавно управление и неговите емисари в България, както и към българските им подгласници, само че се отнася с почитание и обич към съветския народ и към духовния хайлайф на Русия. Десетки пъти той акцентира, че има две Русии – едната е на Александър III, Катков, Греч, Булгарин, Каулбарс и коронованите нихилисти, а другата е Русия на духа, просвещението и свободолюбието, чиито представители са революционните демократи Херцен, Чернишевски, Белински, Добролюбов, както и великите писатели хуманисти Пушкин, Гогол, Салтиков-Шчедрин… В полемиката най-вече против Петко Каравелов и неговите съратници, които се отделят от стамболовистите, Захарий е неслучайно толкоз изострен и праволинеен. Езикът му жили и дамгосва със страшна мощ. Нему са противни най-вече ренегатството, отстъплението от благородните хрумвания, които са движили в своята активност и възрожденските дейци, и поборниците за национално избавление, чиято традиция и родолюбиви завещания той праволинейно следва.
„ Криви си хиенските уста още той да твърди, че не бил срещу съветския народ, в Незав[исимост], а единствено срещу оная част от нейната политика, която се касаяла по нашите работи. Ами ние през днешния ден срещу какво сме? Не е ли безбожно да ратуваме срещу тоя съветски народ, който е стадо добитък на тиранското държавно управление? Не сме ли срещу тая политика на съветското държавно управление, което ни краде държавните глави и ни изпраща вагабонти в страната? Кой се е обаждал да подлага на критика руската политика в Ташкен, в Берлин или наредбите ѝ в Сахалин и Сибир? Ако в миналото сме правили това, то е било наша свята служба да осветлим народа, за който пишем, да знае що за цвете е оная страшна страна, която желае да ни влезе в къщата. И забележете, че ние единствено държавното управление съветско, единствено 3–4 души атакуваме, единствено срещу тях сме. “
Летописецът за кой ли следващ път неслучайно натъртва, че полемиката му е единствено против съветското държавно управление, единствено против три-четирима души. Руския народ, който е пленен, той жалее, на него той съчувства от цялата си душа и сърце.
„ Що от това? Нито ни е в чеп, нито ни е в ръкав това непознато и неприятелско държавно управление. Ако е виновност, че нападаш едно непознато държавно управление, което пада на 25 години веднъж, което не камара избира, само че Бог, святи Петър и силата, то Хиената самичък себе си би трябвало да признае за максимален негодяй, че атакува своето, българското държавно управление, под сянката на което живее. За честните хора би трябвало да бъде горделивост, че който атакува и е срещу съветското държавно управление, той спомага на 100 милиона поробени братия. “
Любопитно е, че някои от полемиките на Захарий освен не са изгубили своята новост, само че и звучат по този начин модерно, като че ли създателят следи днешната (началото на ХХI век) политическа дисхармония в България, същата непоследователност, същата изврътливост, същата измама. Ето един откъс, който ни убеждава, че и тогава, и през днешния ден псевдоинтелигентните, самооблъщаващите се като красиви, умни и хайлайф на нацията в действителност са люде с долен и мръсен морал, хора, подвластни на двойните стандарти и мислещи единствено за своята кариера, чудовищната си лакомия и ненаситния си тулум:
„ Надали остана едно средство не опитано, едно оръжие не използвано от „ интелигентните “ гладници срещу реда и тишината в страната, срещу триумфа на нашето национално дело. Всички нечисти средства изпитаха те в своята битка, нека се разслаби държавното управление, нека вдъхнат съмнение и противоречие, нека то най-сетне падне. И за какво тая битка?, ще да попитат мнозина. Защо сме съпротива, ще да отговорят интелигентните келеши. Повече нищо. На съображение на основаното към този момент мнение, повече в Европа, несъмнено, че опозицията е положително за страната и за самото държавно управление, рецензията не отива по-надалеч, а мюзевирите, шпионите и шарлатанствующите засегнати и изпъдени от министерство и всякакви служби чиновничета, настояват и се перят, че са съпротива, срещу държавното управление са момците, срещу полицията, не са лакеи към палата, ненавиждат тия работи, с народа са, неговите рани мият! Трябва ли да приказваме, че всичко това е заето и папагалски глътнато от непознатите нации, истории и условия, които на иглен връх не дават отговор на нашите софийски; че да изправиш наш Тодора и другаря му Манол Ненова при водителите на опозициите във Франция и Англия, той ще да остане при тях елементарен клоун и сойтария, с лисича опашка на главата. “
Днешните покварени политически нрави поразително ни припомнят процесите, които по този начин възмущават и погнусяват Захарий Стоянов преди повече от век. Удивителна е освен повторяемостта, деградиращите трендове, само че и изчерпването на концепциите и на позитивната сила в обособените партии. И тогава, и в този момент сме очевидци на безпринципно роене на политически обединения, на недодялан и безсрамен кариеристичен туризъм на обособени депутати от една в друга партия, освен това без да изпитват ни минимум скрупули от демонстрирания обществен маскарлък. Но да продължим с този изумителен откъс:
„ Същото можем да кажем и на оня преклонен даскалец и моабетчия ерифин от същия град, Войников, който си е разрешил да вика „ долу “ на военния министър, когато тоя последният е правил смотр. И той загатва за конституция, и той не пие друга вода. А крачиталото на в. Напред, Г. Кърджиев, цял-целниничек страдалец: сред двама солдати стоял, като му се гледал процесът. Буланже и нищо повече. Но каква безнравствена гад! От щикове се оплаква и си дава гърбенцето на съветските татаро-монголи, страната на които извънредно на щикове се крепи. Осъдили го на 5 месеца за публикацията, в която категорически пишаше, че Н[егово] Ц[арско] Височество си отива из България. Ни дума, ни мозъка, ни слово за опрощение, че тая публикация била написана по простъпка, че той се кае за нея, че сведенията му били криви и прочие, и прочие Нищо. Това демонстрира, че съветското шпионче умишлено е писало единствено и единствено мятежи да възпроизвежда. За сходни красти законът за печата е нула. Техните пръстенца по други по-строг метод тряба да се пребиват; те издават вестници не за изгода, не за публично мнение, само че за кефа и угодата на московските идиоти. Малко му е пет месеца. Затвори го без период с това изискване: дордето княз Фердинанд стои в България, и то да лежи в пандиза, като му оповестява всяка утрин смотрителят – князът е още тука. Щом си замине той, тогава го освободи. “
Не можем да не създадем тук едно значително и доста подходящо съпоставяне сред разбирането на Захарий Стоянов за ролята, стратегическото значение и дилемите на българската публицистика и журналистика и позицията на Хр. Ботев от популярната му публикация „ Длъжностите на писателите и публицистите “. Летописецът продължава и развива след Освобождението кардиналните хрумвания на Любен Каравелов и Христо Ботев, както и практиката на вестниците „ Свобода “ и „ Независимост “, „ Знаме “, „ Дума на българските емигранти “, „ Свободна България “. Той упорства да се съблюдава освен настоящият тогава закон за печата, само че, което е по-важно, да се следват моралистичните обичаи, служението на истината и безкомпромисността в огненото слово на Георги Раковски, Любен Каравелов и Христо Ботев.
Често пъти Захарий Стоянов разяснява освен българските работи, само че и разприте, крамолите и словесните безчинства и в непознати издания (предимно съветски вестници), с цел да извлече нужните му паралели с нашенските газети.
„ Разпра има тия дни сред съветските окаяни вестници: Н[овое] время и Новости, кой от тях е повече еврейски. За Новости не може да бъде и дума, тъй като той е от главата до краката иерусалимски жител. Но тоя последният дава отговор заплатен на Н[овое] время и от който става очевидно, че:
На основния редактор на Н[овое] в[ремя], Суворин, децата му ги учи евреинът Розенблюм; на втория редактор, Буренин, щерка му неотдавна се оженила за евреина Гюнтер; Дияков, отново редактор, женен за еврейка; сътрудникът на политическата част на Н[овое] в[ремя] е евреин, на име Хей; редакторът на икономическия отдел Скалковски оженил сестра си за евреин; на хрониката на Н[овое] в[ремя] е Холдещейн – евреин; репортерът Готберг – евреин; парижкият сътрудник Яковлеев – отново евр[еин]; кореспондентинът от „ славянските земи “ Вахтел, също; референтът на мед[ицинския] отдел Майзел, също; музикалният рецензент Баскин, също; Адел, по финансовата част, също; Мински (поет), Венгеров, Кулешер, Леванда и пр. – чисто евреи. Ами кой е русин? – Гирс, отговаряме ние. Ама хубаво славянство де. Поплювковците с поплювковци, нас още ще отърват от еврейството. Препоръчаме тоя лист на чистия славянин и православен П. Каравелов. “
Отново виждаме по какъв начин Захарий Стоянов иронизира и пародира двойния стандарт, безпринципната позиция, вагабонтските салтоморталета, които движат и стимулират политическите му съперници. Още повече когато става дума за заиграване с благородната и възвишена концепция на православието и на панславянството, неведнъж демагогски защитавани, а в действителност отричани и компрометирани от същите тези политически гьозбояджии.
Важно е да се подчертае, че остротата на полемиката, язвителният, а от време на време и пределно злобен език на Захарий постоянно имат своите съдържателни учредения. С оръжията на сатирата, пародията, гротеската и словесната подигравка З. Стоянов освен развива своите възгледи за политическата битка, само че и демаскира зависимостта на своите съперници от непознати ползи и от безнравствени дела. Той е освен най-хубавият хронист и летописец на българските въстания, освен най-яркият биограф на Христо Ботев, Любен Каравелов, Васил Левски, само че и най-верният и надарен почитател на публицистичното завещание на Георги Раковски, Любен Каравелов и Христо Ботев. Затова, както заслужено отбелязва проф. Георги Боршуков:
„ Историята, тая учителка, която дава скъпи уроци, като изяснява и осветлява събитията, обстоятелствата, дейностите на историческите персони, несъмнено ще изтъкне позитивното и в публицистичното дело на Захарий Стоянов, това, което е витално в неговата публицистика и журналистика. Тя ще уточни негативното и ще го жигосах. И от него даже могат да се извлекат поучения: че журналистът и публицистът би трябвало да остане правилен на идеалите си, на народа си и да не се откъсва като Антей от майката земя. И най-после тя ще направи баланс сред черното и бялото, позитивното и негативното. Историята ще признае, че грешките и увлеченията на З. Стоянов, които в този момент е невероятно да се повтарят, са доста по-незначителни спрямо цялостния му родолюбив принос в българската литература и журналистика. А народът – читателите, които и в този момент се увличат от творчеството му, – ще го сложи на мястото, което заслужава, на пиедестала сред другите свои огромни синове. “
За 10 години деен креативен живот Летописецът на българските въстания Захарий Стоянов основава поразително по своя размер, дълбочина и бляскавост литературно и публицистично творчество. Той е един от основателите на модерния български език, един от конструкторите на духовната галактика на българина след Освобождението. А блестящите му публикации, антрефилета, памфлети и инвективи, писани през интервала 1886–1889 година, ни го разкриват като най-силния и ослепителен български журналист и анализатор, след Любен Каравелов и Христо Ботев, на разноликите публични процеси в България, на Балканите и в Европа в едно прекомерно смутно и размирно време.
Заредената с вътрешен огън журналистика на хрониста на националноосвободителните битки, на този безподобен занаятчия на българския език, и през днешния ден дава морални ориентири пред актуалното българско общество.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ